Изкуствоведът Румен Серафимов за своя приятел Тошо Михайлов по повод откритата изложба

Тошо бе един от най-добрите ми приятели от ранна младост до края на живота му. Роден е на 29 февруари 1948 г. Сближи ни музиката, която и двамата боготворяхме, слушахме до самозабрава и се опитвахме да правим Битълс, Темптейшънс, Стиви Уондър. Великите блусари, джазмени и соул музиканти бяха съдбовна част от живота ни, даваха ни радост и много креативен дух в онези груби и безцеремонни времена на тоталитарна България. Музиката и изкуството ни носеха спасение и вътрешна хармония. 
Тошо беше ярък и колоритен характер, красив и жизнерадостен човек, всеотдаен към приятелите си, интелигентен и четящ, образован и културен. Беше следвал в два учебни института по изобразително изкуство, вторият от които беше Националната художествена академия, която завърши през 1977 г. „Плакат“ беше неговата специалност и настоящата изложба показва красноречиво и убедително високите му качества на плакатист. Ясен, чист и синтезиран образ на темите и събитията, които посочва, знакова категоричност и оригинална символика на идеите, които са въплътени в плакатите му- всичко говори за една сериозна професионална класическа линия в плакатното изкуство, която Тошо Михайлов е възприел и превъплътил в творбите си. Погледнете интелектуалния минимализъм, пластическата изразителност и гражданската доблест в плакатите „Виновните“, „III конгрес на българската култура 1977“, „Алтернатива“, „Твоята сянка“, „Това е твоето царство“, „Пътят не е космос“, „Алкохол“. Лично аз преоткривам високите качества на Тошо като плакатист с някаква висока доза лична вина, че не сме изразили необходимото признание.

Сравнително късно Тошо Михайлов започна да се занимава с живопис. Вглеждаше се в своите семейства, които рисуваше с човешка топлота и един особен художествен наивитет, който носи чистота и непосредственост на внушението. Някакви далечни отгласи от цветната палитра, от природните мотиви с плодовете и пейзажа на Владимир Димитров Майстора прозвучават на моменти в картините му. Един неоромантизъм изпълва сцените му със созополските къщи, с Варошенската църква, със семейните вечери, с автопортретите му. Двете най-късни творби от 2016 г. „Летен дъжд“ и „Горещ залез“- показват нова, интересна посока на живописно изграждане – по-пестеливо, по-минималистично, оригинално структурирано и ритмизирано като хоризонтални цветни зони.
Бяхме си обещали взаимно тази юбилейна негова изложба. Тя е чудесна и ни показва една колоритна творческа личност, както в много случаи недооценена, но все пак преоткрита като качества и способности. За съжаление той не я дочака.
 

Прости ни Тошо!

Румен Серафимов,

Ловеч, 21.06.2018 г.